Мишел Уелбек (1956) е автор на сборници със стихове и есета и на седем романа: „По-широко поле за борбата“ (1994), „Елементарните частици“ (1998), за чийто превод на английски му е присъдена „Международната дъблинска литературна награда IMPAC“, „Платформата“ (2001), „Възможност за остров“ (2005), получил наградата „Интералие“, „Карта и територия“ (2010), отличен с най-престижната френска литературна награда „Гонкур“, „Подчинение“ (2015), за който, както и за цялостното му творчество, през 2018 г. авторът получава наградата „Освалд-Шпенглер“. Същата година Уелбек е отличен с новосъздадената голяма литературна награда „Шато Ла Тур Карне“, чийто първи носител за 2017 година е Милан Кундера. През 2019 г. Уелбек е удостоен със званието Кавалер на Ордена на Почетния легион, а Австрия му присъжда международната „Австрийска държавна награда за европейска литература“, която се дава веднъж годишно на европейски писатели.
„Серотонин“ е седмият роман на Уелбек. Публикуван във Франция през януари 2019 г., той се появява почти едновременно в превод в Германия, Испания и Италия и за броени дни превръща в световен бестселър. Българското издание на романа в превод на Александра Велева с марката на „Факел експрес“ излиза преди публикацията му във Великобритания и Русия.
„Серотонин“ е историята на един обезсърчен човек, който се стреми напразно да си възвърне отминалото щастие. Романът е и разказ за тежката криза във френското земеделие и в мирогледа на съвременния човек. Главният герой Флоран-Клод Лабруст е експерт в министерството на земеделието и подготвя документацията за преговарящите от името на Франция в Брюксел. Като гражданин той се бунтува срещу все по-строгите „политически коректни“ ограничения – от най-нелепите и истеричните в обществения и политически живот до ежедневни битови забрани, като например тази, наложена на пушачите. Заклет пушач, самият Флоран-Клод не крие, че злоупотребява с алкохола и отдава голямо значение на секса. Позволява си да определи Гьоте като „дърт малоумник“, „един от най-зловещите дърдорковци в световната литература“, и понеже се намира в тежка депресия все по-често посяга към капторикса – антидепресант, който стимулира секрецията на серотонин, хормона на щастието….
И така: добре дошли в света на Мишел Уелбек!
Като в повечето му романи и тук разказът се води от първо лице: от името на г-н Лабруст. Когато го срещаме за първи път, той дели скъп апартамент с двайсет години по-младата от него любителка на сексуални оргии Юзу, която работи в културния център на Япония в Париж. Отвратен от заснетите на видео сцени, на които се натъква случайно в компютъра й, Флоран-Клод решава да я напусне… а защо не и да я напие и хвърли от 29 етаж на високия блок, в който живеят? По-разумно се оказва обаче да изчезне, както правят съвсем безнаказано 12 000 души всяка година във Франция. Изчезва, за да се върне назад в живота си и да ни разкаже за безвъзвратно изгубената си любов – на фона на описаното с характерната за писателя проницателност съвремие: природа и градове, столични хотели и днешна провинциална Франция, краварници и птицеферми, кръчми и хора, между които актрисата алкохоличка, аристократът, борещ се отчаяно да оцелее, отглеждайки говеда, германецът орнитолог и таен педофил, държавният служител, който си въобразява, че англицизмите го правят „оперативно компетентен“, лекарят рокер Азот. С еднакъв сарказъм са изобличени „екосъзнателните буржоа“, холандските пенсионери, европейските функционери и дори самия Всевишен...
„Серотонин“ е едновременно химн на романтичната любов и политическа сатира, един смешен и тъжен, много тъжен роман, изпълнен с пророчески предчувствия.
Ето и откъс от романа.
С течение на годините постигнах известен брой професионални удовлетворения, имах дори за кратки мигове – особено при пътуванията ми до Брюксел – илюзията, че съм важен човек. Бях несъмнено по-важен, отколкото когато се отдавах на палячовщината, състояща се в рекламни операции около сиренето ливаро, играех известна роля в изработването на френската позиция относно европейския селскостопански бюджет – но този бюджет, доста бързо си дадох сметка аз, макар да беше първият общоевропейски бюджет, а Франция първата страна бенефициент, беше безсилен да промени тенденцията към упадък, защото броят на земеделците бе просто твърде голям, постепенно стигнах да заключението, че френските земеделци бяха просто обречени; и се отдръпнах от тази си служба, както и от другите, разбрах, че светът не е едно от нещата, които мога да променя, за това имаше хора по-амбициозни, по-мотивирани, и несъмнено по-умни от мен.
По време на едно от пътуванията ми до Брюксел ми хрумна пагубната идея да спя с Там. Идеята би хрумнала почти на всекиго, струва ми се, беше очарователна тази малка чернокожа, особено малкото є дупе, така де, имаше хубаво малко дупе на чернокожа и това беше всичко, методът ми на съблазняване бе продиктуван директно от него, беше четвъртък вечер и пиехме бири в Гран Сантрал, група еврократи, сравнително млади, може би в един даден момент я разсмях, умеех да правя неща от този род по това време, но както и да е, в момента, в който излизахме, за да продължим вечерта в един бар на площад „Люксембург“, аз я хванах за дупето, по принцип тези първични методи не действат, но този път подействаха.
Там беше част от английската делегация (Англия беше по това време още част от Европа или поне се преструваше, че е), но беше по произход от Ямайка, струва ми се, или от Барбадос, във всеки случай от един от тези острови, които, изглежда, са способни да произвеждат неограничени количества ганджа*, ром и хубави чернокожи момичета с малки дупета, все неща, които ни помагат да живеем, но не превръщат живота в съдба. Добавям, че смучеше „като кралица“, както странно се изразяват, поне в определени кръгове, и със сигурност много по-добре от кралицата на Англия, не отричам, прекарах приятна нощ, дори много приятна, но трябваше ли да повторя?
Защото повторих, използвайки един неин престой в Париж, идваше от време на време в Париж, абсолютно не ми е ясно защо, но със сигурност не на шопинг, парижанките са тези, които отиват в Лондон на шопинг, в никакъв случай обратното, туристите, изглежда, си имат причини за това; та, с една дума, отидох в хотела й в квартал „Сен Жермен“ и след това излязох на Рю дьо Бюси, придружен от нея и хванал я за ръка, вероятно с онази малко гламава физиономия на мъжа, който току-що се е изпразнил, и налетях лице в лице на Камий, какво правеше в този квартал, също не знам, вече казах, че става дума за една глупава история. В погледа, който ми хвърли, нямаше нищо освен страх, беше поглед на чист ужас; след което се обърна и побягна. Нужни ми бяха няколко секунди, за да се избавя от момичето, но съм почти сигурен, че стигнах до апартамента пет минути след нея, не повече. Тя не ми направи никакъв упрек, нямаше никакъв изблик на гняв, беше по-страшно: заплака. Плака часове наред, тихичко, сълзите обливаха лицето й, без да се сети да ги избърше; беше най-лошият момент в живота ми, няма никакво съмнение в това. Мозъкът ми работеше бавно, в мъгла, и търсеше някакъв израз от рода на: „Няма да развалим всичко заради едно чукане...“ или „Не изпитвам нищо към това момиче, бях пил...“(вярно първия път, невярно втория), но нищо не ми изглеждаше подходящо, уместно. На другия ден тя продължи да плаче, събирайки си вещите, докато аз си блъсках главата да намеря подходящия израз, всъщност прекарах следващите две или три години в търсене на подходящия израз, може би изобщо не съм спрял да го търся.
Животът ми след това протече без някакво забележително събитие – с изключение на Юзу, за което стана вече дума – и ето че се оказах сам, по-сам, отколкото изобщо съм бил някога, е, имах хумуса, пригоден за самотните удоволствия, но периодът на празниците е нещо по-деликатно, нужно е плато с морски дарове, а то е нещо, което се споделя, сам с плато с морски дарове е крайност, дори Франсоаз Саган не би могла да го опише, наистина е прекалено ужасно.
Оставаше Тайланд, но усещах, че няма да мога, няколко колеги ми бяха говорили за него, момичетата бяха чудни, но имаха все пак известна професионална гордост, и клиент, на когото не му става, не би им се харесал особено, би поставил под съмнение качества¬таим, не исках да създавам неприятности.
* Наименованието на хинди за коноп. – Б. пр.
Превод от френски Александра Велева
Редактор Георги Борисов
Художник Кирил Златков
Издателство "Факел експрес"
